12 юли, 2019

Не ме дъвчете


Не ме дъвчете, толкова съм жилава,
че челюстите ви ще се разместят,
аз водя и до лошо храносмилане
и нямате къде да ме поместите.


Не ме дъвчете, толкова съм люта,
че пушек ще излиза от ушите ви
и люспи между зъбите ще бутам
и сълзи ще покапят от очите ви.


Не ме дъвчете, толкова съм стара,
че срокът ми отдавна е изтекъл,
оставям лош вкус даже след цигара
и по-добре да бяхте яли пепел.


Не ме дъвчете, аз не съм разядка,
поглъщайте ме на големи хапки
и щом достигнете горчивата ми ядка,
хвърлете ме и потърсете валериан

на капки.

13 септември, 2018

Есен


Идва тихо и с мирис на чушки,
идва винаги, даже неканена.
Носи ябълки, грозде и круши
и на двора затваря буркани.

И облича дърветата в алено,
за да има какво да съблича.
Като луд се радва на шарено,
дъждовете най-много обича.

И погребва тържествено лятото
под покров от листа и иглички.
Изпраща птиците ято след ято
и отглежда си малки лисички.
Идва тихо и с мирис на влага,
както винаги, пак е неканена.
Чакаме я, и за да не съжаляваме,
си затваряме лято в буркани.


06 януари, 2018

Нещата, които...



Нещата, които не казвам,
нещата, които преглъщам,
които на друг не показвам,
които „колата обръщат”.
Нещата, които стаявам,
които бушуват във мене,
с които сама се вбесявам
и за които все „нямам време”.
Нещата, които ме скършват -
неща, за които не плача.

Дали те ще ме довършат,
или сама съм си палача?

17 октомври, 2017

В крайна сметка
понякога "как си?"
се оказва по-важно
от "тук съм".

04 септември, 2017

Всичко на масата.



Понякога ми се иска да бъда всичко, за което ме упрекват. Понеже щеше да ми е по-лесно, щях да мога да изкажа нещата, които живеят в мен без да плащат наем и да ги натиря да си търсят нова квартира. Но не мога. Дори напротив аз не просто не ги изхвърлям, а даже се правя все по-уютна и удобна, сервирам им чай от сълзи, когато им е студено и им позволявам да се хранят от сърцето ми, когато им пристъргва. В същото време ставам неудобна за околните, понеже си отглеждам тези неизречени думи, вместо при всеки повод (удачен за мен, нали) да ги изстрелвам високоскоростно по тях, докато не ги направя на решето, за сметка на моето спокойствие, че нищо не живее в мен и не ме изяжда през цялото време. Понеже предпочитам и на тях да дам от себе си, вместо от „наемателите”.

И не се заблуждавайте дори  за миг,  че не осъзнавам колко токсично е това и как някой ден ще ми изиграе лоша шега – осъзнавам го. Просто сме различни. Аз избирам да тровя себе си, тъй като съм си свикнала, вместо да го причинявам на тези около мен. Дори когато не ги харесвам.
Пиша „Изяж ме” и се изяждам сама, но се оказва, че това, което остава е трудно за преглъщане. За другите, де, не за мен, както казах, аз съм си свикнала.

Поради тази причина, когато някой започне да пръска отрова, аз си отивам. Отивам си, защото рано или късно това ще ми повлияе и ще започна сама да го правя (както преди). И ще започна да си мисля, че е нормално и така трябва да се случват нещата, че така работи светът.

НЕ ТРЯБВА да се случват така нещата и светът не работи по този начин!

Всичко се изкривява, информацията достига до един, не се проверява доколко е достоверна и веднага се предава на друг. Като горещ картоф. Всички си го прехвърляме и накрая не само, че е изстинал, ами от толкова пипане с мръсни ръце е станал съвсем негоден за ядене. Освен това е безвкусен. В случая солта няма да помогне, но ние започваме да солим усилено, а след това си трием сол и на главите, щото всичко се е прецакало и в крайна сметка сме гладни. Освен това всички са виновни (никога АЗ!).  Последната фаза е да се примирим и да изядем мръсния, изстинал, пресолен картоф, понеже ние сме си го направили и реално НЯМА НИЩО ДРУГО.

Друг любим случай е захаросването. Обличаме всичко в розова глазура, с един Господ знае колко Е-та, и се тъпчем с тази откровена гнусотия, понеже е по-приятна на вкус. Мразим я, но я предпочитаме. Удобно ни е, въпреки че ни разваля отвътре.

Ами, извинете ме, но аз от едно известно време съм минала на нисковъглехидратна диета. Без захар и нишесте. И не сядам на маса с хора, които ще ме гостят с това. И няма да го изям, дори от добро възпитание, защото не е полезно нито за мен, нито за тях. 

Пиша „изяж ме” и се споделям с ближните. Нека се изядем взаимно, без захар и сол, без подаване от ръка на ръка. Нека понякога да не сме си вкусни и да си присядаме, но винаги да сме с подходящата температура и да се засищаме.
Иначе по-добре да стоим гладни.

14 юли, 2017

Толкова.

Качих се в таксито 
с пълна раница 
и празен гръден кош.
Пред входа си платих 
пет и двадесет и осем
за десет минути превоз 
и колкото си искам самота. 

Толкова струват
две години щастие.

27 юни, 2017

Истината горчи.

Истината горчи,
а лъжите са захаросани,
лепят се по бедрата,
вълнуват кръвното,
развалят зъбите,
вредят на сърцето.

Помогни ми -
опитвам се да откажа
сладкото.