Лакирай си...

Лакирай си отново маската 
и скрий се послушно зад нея.
Зад нея и зад всичките й пластове
дано душата ти да оцелее.

Лакирай си отново маската -
не върши работа ако е счупена.
Не могат да те скрият всички пластове,
ще трябва нова да си купиш.

Лакирай си отново маската,
че с времето боята се напуква
и може да не скрият всички пластове
отворилата се под нея дупка.

Ако си тръгнеш...

Ако си тръгнеш, вземи си обувките,
измъкни се на пръсти - тихо, бързо,
защото иначе ще чуя стъпките ти
и може да опитам да те върна.

Ако си тръгнеш, вземи си палтото.
Аз може и да треперя от студ,
но поне на теб да ти е топло,
докато търсиш неотъпкан път.

Ако си тръгнеш, вземи си ръкавиците.
Да не замръзнат случайно пръстите,
с които ще ми вземеш птиците
и всички п о л е т и на тръгване...


п
   р
      о
         п
             а
                 д
                     а
                         н
                             е
                                 т
                                      о
ще оставиш.

Не ме питай.

Не ме питай колко съм ги обичала
и дали съм им посвещавала стихове.
Не ме питай как съм ги наричала
и колко дълго така съм им викала.

Не ме питай какво съм им давала
и дали имам от същото за теб.
Не ме питай колко съм страдала
и още ли си лягам в три и петдесет.

Не ме питай кога ще си тръгна,
дали ще ти взема всичко, не питай
дали сърцето ти ще изтръгна.
Нали съм тук. Ти само ме обичай.

Понякога.

Понякога съм буреносен облак -
трещя, гърмя и много страшно плача.
Понякога съм тих и нежен полъх,
понякога съм лудост и откачам.

Понякога съм пролет разцъфтяла
и само люляци сънувам всяка нощ.
Понякога съм люта зима закъсняла
и любя се със февруари. Нищо, че е лош.

Понякога сковано е сърцето ми
и нищичко не може да го стопли,
но разтопи ли се - куп влюбени пчели,
отпиват сока му, забравили за кошерите.

Понякога съм лято, после есен късна,
а зимата е просто спомен, тъй далечен.
Понякога съм бяла, друг път - мръсна.
Понякога и аз не знам каква съм вече.

Колко.

Колко още сърце ни остава
след всеки, който си тръгва?
Колко обич има за даване
и коренчета за изтръгване?

Колко още любов ни остава
след всяка вече изстрадана?
Колко ли още ще има тогава,
когато сме целите кървава рана?

Колко още живот ни остава,
когато отново за някой умираме?
Изобщо има ли смисъл тогава,
когато смисъла не намираме?

Колко още нежност ни остава,
когато кървим след удар пореден?
Ще оцелее ли крехката вяра,
че този ще бъде... последен?

Колко остава? Колко? Много ли?
Винаги има нещо за даване.
И даже когато много боли -
безкрайни до край си оставаме.

∆

Просто.

Помежду ни има многоточия -
купища въздишки ненаписани,
неизмислени истории и прочее
и не зная как не са ми писнали.

И не зная как не си ми казал "Стига!"
и че любовта ни дяволи я взели.
Че от обич аз изобщо не разбирам,
но я искам. И защо от теб, нали.

И защо сънувам сини сънища,
а пък вечно е кафяво във очите ми
и защо ми се напукват устните
и защо избрах си тебе да обичам?

Ще ти кажа - лутах се във тъмното,
бях уплашена, объркана и търсех
светлина и срещнах - тебе. Слънцето.
Просто е. Намерих те. Сега не търся.

Дори в понеделник.

На ръба съм... на чашата чаена
подарих си за тебе целувката
и се чувствам някак отчаяна.
Тъй ужасно ми стягат обувките...

И се вият пред мене пътищата
и препускат към тебе - всичките.
Аз съм твоята малка безсъница
зажадняла за късче "обичам те".

И ще дойда при тебе - рошава,
със заплетени мисли от тичането.
Ще ти взема празника - лоша съм,
но във всеки делник теб ще обичам.

Да, дори в понеделник.

Изкоренявам.

Изкоренявам приказки от себе си,

изкоренявам хепи-ендове, измислени,

за да ни лъжат, че, ах, има "вечности"

и всичко ставало като по филмите.

Изкоренявам. И боли. Боли от истината,

че няма нищо безконечно, няма вечност

душата ми да приюти и стиховете...

Ще ме забравят, ще забравя до безбрежност.

Изкоренявам. Няма полза. Няма. Няма.

Защото част от мен ще вярва... вечно,

ще търси обич, в и н а г и Голямата,

която ще изкорени до край неверието.

Ала нямам (идея как се роди)

Ала нямам за тебе сълзи,

ала нямам за тебе спасение,

нямам блянове, нямам звезди,

имам само едно в д ъ х н о в е н и е.

Ала нямам за тебе очи -

да се вглеждаш усмихнато в тях,

имам болка по всички мечти,

имам страх, имамстрахимамстрах.

Ала нямам за тебе луна

и за двама е тясна вълчата кожа.

Не можах да простя за това...

За Вината в звездите. Не мога.

И не мога да дам топлина -

тя се грее във чужди прегръдки.

Мога само да кимна с глава

и да тръгна с най-тихите стъпки.

Ала нямаш за мене сълзи,

ала нямаш за мене небе.

Нямаш даже за мене очи,

нямаш вече за мене с ъ р ц е.

Честно, не знам... Може би защото много често слушам Another love на Tom Odell.